Чудесата са в нас, самѝте.

Ако чàкал съм чудо да стане,

ти едва ли щеше да забележиш

моето вяло лирично призвание,

дето, видиш ли, те разнежи...

Затова аз не лапах мухите,

замечтан във свят паралелен. 

Гледах, слушах и си записвах,

но вървях, па макар последен... 

И обходих нашир и длъж

не една, или две планети.

Суша. (Тъй не видели дъжд.)

Пълен Космос с криви ракети.

После някому виж, та разправяй, 

че "любов има някъде там, 

само искай и силно вярвай,

тя не ще те остави сам!" 

Аз, мъжът, дето здраво стъпва 

по земята и тъпче клишета, 

ни веднъж си не мръднах пръста 

да сменя със човек, поета. 

А, когато света изписах 

и душата ми бе по листите, 

ти дойде като първата мисъл, 

да зъпълниш без тебе, липсите. 

Чудеса ли? Онези човечета, 

със зеления цвят и с антените - 

даже тях на сън съм ги срещал, 

ала ти се оказа Вселената! 

И сега на живущите горе, 

дето нощем броят звездите, 

ще има кажа, че чудото в хората, 

се намира във тях, самѝте... 

©тихопат

Данаил Антонов 

07.10.2023