Чудовище

Нещо много чупливо се гърчи и плаче

 във мене. Душа ли, сърце ли – не зная.

Като насилено, смачкано малко сираче,

като Божа сълза втвърдена в безкрая,

като демон, пируващ със бял херувим

и поле със умрели и разпръснати кости…

Ах, не мога да дишам сред жупел и дим,

а луната уж каза, че ще дойде на гости.

И крещя и проклинам, буря, жито и кал!

И задавя ме някакво страшно ридание!

Не познах ни любов, пиперлива печал

ме прокле със дузина безсънни създания.

Как да вярвам, когато потънала в пръст,

се разлага невинната моя надежда?

От стената ме гледа Христовия Кръст-

само той ми остана едничък, изглежда.