Скърца вратата,

която отдавна се е

отделила от пантите.

Зее заплашително,

залита като пияница

излизащ от кръчмата.

През нея ветровете

да влязат се мъчат,

а течението свири

като стара цигулка,

на която е останала

само една струна.

На стената календарът

бавно се полюшва,

а на масата стара

спомени разкъсани

от яд пожълтяват.

Проскърцва вратата,

а и прагът го няма.

Как боли душата,

там, където искаше

да пораснеш голяма.

Остъргва самотата

последния спомен,

залепнал на стената.

После всичко застива,

а стените се слягат.

И погледът ти няма

по какво да пробяга.

Нищо, нищичко няма.

И татко го няма.

Но вратата скрибуца

като неговата цигулка.

С акорди на Вивалди.

Чувам и тромпета му.

С импровизиран джаз.

В гърлото ми има буца.

И трудно преглъщам.

А вратата всеки момент

върху ми ще се срути.

По рамото ме блъска.

Спомен илюзии рисува.

И въображаема врата

в душата ми скърца.

Татко свири на цигулка.

И сякаш ме прегръща.

© ПАУЛИНА НЕДЯЛКОВА

2023 г.