Цигулката на татко
Скърца вратата,
която отдавна се е
отделила от пантите.
Зее заплашително,
залита като пияница
излизащ от кръчмата.
През нея ветровете
да влязат се мъчат,
а течението свири
като стара цигулка,
на която е останала
само една струна.
На стената календарът
бавно се полюшва,
а на масата стара
спомени разкъсани
от яд пожълтяват.
Проскърцва вратата,
а и прагът го няма.
Как боли душата,
там, където искаше
да пораснеш голяма.
Остъргва самотата
последния спомен,
залепнал на стената.
После всичко застива,
а стените се слягат.
И погледът ти няма
по какво да пробяга.
Нищо, нищичко няма.
И татко го няма.
Но вратата скрибуца
като неговата цигулка.
С акорди на Вивалди.
Чувам и тромпета му.
С импровизиран джаз.
В гърлото ми има буца.
И трудно преглъщам.
А вратата всеки момент
върху ми ще се срути.
По рамото ме блъска.
Спомен илюзии рисува.
И въображаема врата
в душата ми скърца.
Татко свири на цигулка.
И сякаш ме прегръща.
© ПАУЛИНА НЕДЯЛКОВА
2023 г.
© Паулина Недялкова All rights reserved.
