Кога ще узреем?!
Нищо не е истинско, макар и велико,
на въртящата се и кръгла сцена
с безчет картини като в диплянка.
Животът е видимо-невидима могъща река,
влива се, излива се... през клисурата на страха.
Разтваря се в океан от движение и звуци,
докосва заливи от беззвучие,
тържествуващ и празнично-делничен.
Насища пространството със незначимост,
с безсмислие и безразсъдна ярост.
С пролетно ухание на любов и съвършенство.
Отиваме си, без да узнаем кои сме.
Липсва прологът в античния театър.
Безподобен по цвят и форми,
Животът играе вечна трагикомедия.
Дълги години се питам
как се озовах и защо съм в нея?!
Омръзна ми тая поддържаща роля
на слугинаж у празноглави Тартюфовци.
Додея ми бездарници да пренебрегват
таланта ми да живея,
да ме заливат с кални нелепости.
В главите ни отчаяно съжителстват
абсурдни палачи и страхливи глупаци.
Непрекъснато сменяме декорите
с все по-богати и претендиращи,
докато обезличили духа си
станем просяци.
Светът е дар, но кога ще узреем за него?!
© Диана Кънева Всички права запазени