Да можеш да заплачеш с чужда скръб.

От чужда радост да строиш чертози.

На чужди смях да не обръщаш гръб.

Да тръпнеш и при чуждите облози.

Да искаш силно, въпреки страха,

да бъдеш рамо в битка на приятел.

Ръцете ти да са заслон, стреха,

когато Злото тръгне по Земята.

Без много шум, без патос и ура

на подлостта да сложиш крак умело.

Кръвта ти да е винаги добра

и честно – помъдрялото ти чело.

Щом сам обикнеш чуждата любов

и шапка си свалил пред чужд талант,

ти, Дон Кихоте, вече си готов...

Пред портите ти рие Росинант...