Макар косите сняг да посребри
Не ме ли чуваш?...Шепна в тишината,
но пак кънти лесът от моя глас!...
За кой ли път надниквам във душата
и мисля си за теб, за мен, за нас...
Нали си спомняш?...Затвори очите -
във утрото пред теб ще заблести
онази сребърна роса в тревите…
В тях - влюбените двама - аз и ти!...
И никога за спомен не е късно...
Не, не е бил единствен онзи ден -
пореден лист от календар откъснат...
Това е приказка за теб и мен!...
И днес във парка пак се носи шепот -
момински смях и весел мъжки глас.
Щастлив, политва над гората екот.
Ний бяхме те, а те повтарят нас...
А имаме до края още време!...
Макар косите сняг да посребри,
животът не успя да ни отнеме
най-ценното - красивите мечти!
И в лятна вечер с тебе си говорим,
отново си мечтаем пак на глас...
Небето най-горещо двама молим -
нали е в негова върховна власт -
и след финала да не ни разделя,
да бъдем с тебе на една звезда!...
Не ще ни трябват хляб, вода, постеля...
Да бъдем двама, както сме сега!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
