Макар косите сняг да посребри
Не ме ли чуваш?...Шепна в тишината,
но пак кънти лесът от моя глас!...
За кой ли път надниквам във душата
и мисля си за теб, за мен, за нас...
Нали си спомняш?...Затвори очите -
във утрото пред теб ще заблести
онази сребърна роса в тревите…
В тях - влюбените двама - аз и ти!...
И никога за спомен не е късно...
Не, не е бил единствен онзи ден -
пореден лист от календар откъснат...
Това е приказка за теб и мен!...
И днес във парка пак се носи шепот -
момински смях и весел мъжки глас.
Щастлив, политва над гората екот.
Ний бяхме те, а те повтарят нас...
А имаме до края още време!...
Макар косите сняг да посребри,
животът не успя да ни отнеме
най-ценното - красивите мечти!
И в лятна вечер с тебе си говорим,
отново си мечтаем пак на глас...
Небето най-горещо двама молим -
нали е в негова върховна власт -
и след финала да не ни разделя,
да бъдем с тебе на една звезда!...
Не ще ни трябват хляб, вода, постеля...
Да бъдем двама, както сме сега!...
© Роберт All rights reserved.
