... Да построиш прозорец...
Шия.
Мъчно седнала на пристана,
където мъртви кораби белеят.
Останала саката от единственост,
шия... Прободена в безвремие.
Порутих всеки хребет на надеждата -
отдавна не строиш любовни кули.
Шия,
наблюдавайки безбрежието,
през цвета на черното си було.
Няма бряг - ти не разсипа пясък.
С последния си вик изпи морето.
Удави пълнолуния в омраза
и коленичил, кал разстла в ръцете ми.
Отдавна корабите тъжно пеят.
(Да построиш прозорец в мен
да бе опитал...)
Отдавна, мъртви кораби белеят.
(... а ти отвори своя с:
„Тръгвай си!!! Отлитай!”)
Ще отлетя.
Приседнала на пристана,
безпясъчност пробожда ми нозете.
Шия.
Невидяна. Непоискана.
Шия, скъпи...
Шия си крилете.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Димитрова Всички права запазени
