... Да построиш прозорец...
Шия.
Мъчно седнала на пристана,
където мъртви кораби белеят.
Останала саката от единственост,
шия... Прободена в безвремие.
Порутих всеки хребет на надеждата -
отдавна не строиш любовни кули.
Шия,
наблюдавайки безбрежието,
през цвета на черното си було.
Няма бряг - ти не разсипа пясък.
С последния си вик изпи морето.
Удави пълнолуния в омраза
и коленичил, кал разстла в ръцете ми.
Отдавна корабите тъжно пеят.
(Да построиш прозорец в мен
да бе опитал...)
Отдавна, мъртви кораби белеят.
(... а ти отвори своя с:
„Тръгвай си!!! Отлитай!”)
Ще отлетя.
Приседнала на пристана,
безпясъчност пробожда ми нозете.
Шия.
Невидяна. Непоискана.
Шия, скъпи...
Шия си крилете.
© Лора Димитрова All rights reserved.
