Да се завърнеш...
Отпивам бавно глътките умора,
а някъде пред мен е силует,
от дъжд и облаци издялан -
ухае сладко в орхидеята на спомена.
Отпивам, ала тъгата ми не свършва,
под камък спи като змия,
захапала опашката си яростно
и в нескончаем кръг превърнала душата ми.
И тръгвам по безлюдните си улици,
с надеждата дъждът да ме погали –
до кости мокра, да мога да се върна
в дома, във който под стряхата е свито
сърцето ми – като в гнездо на птица.
25.08.2009 г.
Весела ЙОСИФОВА
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
