Отпивам бавно глътките умора,
а някъде пред мен е силует,
от дъжд и облаци издялан -
ухае сладко в орхидеята на спомена.
Отпивам, ала тъгата ми не свършва,
под камък спи като змия,
захапала опашката си яростно
и в нескончаем кръг превърнала душата ми.
И тръгвам по безлюдните си улици,
с надеждата дъждът да ме погали –
до кости мокра, да мога да се върна
в дома, във който под стряхата е свито ...