Да ти кажа ли...
Да ти кажа ли или пред теб да изплача...
как стенеха бурите и зажиждаха ме мъглите,
а аз се учех как от любовта си да замълча.
После просто си приех като гост самотите...
Само ти ми подаде ръка и ми каза "Обичам те".
Боже мой, как само исках да вярвам!
Но не можех и все те напусках без време,
а ми се щеше до смърта да те имам.
Разлюлявах те със моите стихии
и във делника твой вселявах неволи.
Ти единсвен бе с мен, дори и в несгоди,
и даряваше смисъл със шепи - утехи.
Ти не беше виновен навярно за нищо,
преди теб друг ми приготви въжето.
Затова с теб потеглям към вечното,
а пък другият вече осъмва във нищото.
Беше всичко за мен той, но съдбата
тъй решила бе, да ме свърже за теб.
Затова приеми ми сърцето, душата...
ако тръгнеш, бъди щастлив и без мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
