Научи ме, че падането може
и да не е страшно.
Получи ти се целенето точно
към сърцето прашно.
Отучи ме, че влюбването само
на моменти идва.
Заключих се, но с мир ти ме отвори,
и това ми стигна.
Тогава аз притихнах в тази обич.
Заблестели гледат
очите ми като узряло грозде.
Разтуптяно стенат
по дирите на твоя мил и жарък
стенопис сърдечен.
Обичам те и днес във всеки залък,
от сърце поднесен.
А думите горят като че огън
във ковчеже скрито.
Наивно съм дете, което моли
Бог за прошка тихо.
Опитвам се така да се домогна
до сърце по-чисто.
Което да ти принеса накрая
на живота лично.
Защото кръста си, ако не вдигна,
ще дрънча на кухо.
Преди да вкусим от Живота вечен,
да възлюбим Пътя.
© Tsvetelina Pencheva Всички права запазени