Да седнеш под смокиновите листи
и да запееш тихи трели поривисти,
като славей на гората жадна,
като есен с тонове необятна,
да запееш на душата будна,
да укротиш тревогата чудна,
задето всеки жив е и тлее,
задето свят от песента немее.
Да стигнеш до висините на скалите,
да проникнеш на цвета в очите
и да стоплиш всяка своя струна
с меден тон и мисъл волна.
© Димитър Георгиев Всички права запазени