Далече
Как ли не съм се проклинал,
че загубил съм морните делници,
бях далеч безутешен заминал
и се борих с вятърни мелници.
Борих се сам, уморих се
да влача в рани съдбата,
с болки в плътта спогодих се
да довърша до края борбата.
И се влачих със сълзи в очите,
търсих бели огньове във мрака,
но огньовете гаснеха скрити,
без да вярвам, пожарища чаках.
Запламтяха огньове в тълпите,
земният ад под небето гори,
черни сенки напускат душите,
разпилени в слънца от искри.
Тъмни небета сенки застилат
и кривят разлютени гримаси,
бели небета с тълпите достигам,
но ме чакат застинали маски.
Вече не вярвам в проклятия,
не загубил съм морните делници,
срещнах по пътя разпятия,
но се борих с вятърни мелници.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
