Стоя изправена...
но не знам дали си струва -
смисъл има ли, когато
хората дори не съществуват?

Бавно по лицето ми път проправя си сълза...
причина ли?
Емоция във празен свят,
силен смях в присъствието на смъртта,
свеж полъх към угаснал вече цвят
и затворена стои в кутия радостта,

изкривена от сълзите свята младост,
плаче още и за лъч надежда...
а аз, бягайки от тази слабост,
и красивото пред мене не поглеждам.

Ако с тази цел измислен е света,
то незнам какво по-лошо от това...