23.01.2008 г., 9:19 ч.

Дали?... 

  Поезия » Друга
570 0 1
… как се пропукаха
слаби и стъписани,
решетките, през които
виждах света.
Стегната риза
бавно обхождаше
мислите спрели,
жадно оглозгващи...
Желания...
Страст...
Любов премълчана...
Онази виола,
която исках от мама.
Свири в мен и навън.
Свири... не спира...
За секунда дори...
Музика кънти в ушите ми...
Силни тонове - тонове страстни...
Веднъж подхванати,
застиват непохватни.
В старите ми мисли хванали прах...
Онова момче свири на нея.
... добър е... най-големият ми страх.
Можех, не исках, плачех насън
Свирих, но другаде - свирих отвън,
решетките, през които виждах света.
Струната разгъвам - настройвам на “ла”.
Съдбата си играе - няма да и простя.
Никога
няма
да
и
простя.
Простих се с идеали.
Развенчах и идеи.
Себе си забравих,
пътувайки наслуки.
През своето време.
През нашият грях.
През тъмната вечер, 
в която не бях.
Момчето, което свири.
Момчето зад решетките.
Момчето – момиче!!!
Олицетворение на грешките...

© Светослав Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Бог не създава грешни и излишни неща, повярвай ми ... Толкова сила в теб ! Стихът ти ме закова ! Може би за дълго ... Благодаря ти !
Предложения
: ??:??