Мълча на себе си. От изумление,
че те предсказах с точност до
микрон.
До нотата изплакано спасение,
в която си дочула моят стон.
Обземаше ме яд, че те измислям
от болка и душа непримирима,
и трупах в мене още липси,
с които губех вяра, че те има...
А всъщност бяха мигове на слабост
преди да се разправя с всички бури,
след туй да те завия с някой залез ...