12.02.2023 г., 11:09 ч.

Дедалов потомък 

  Поезия » Философска, Свободен стих
261 0 0

Уморен съм ежедневно да опитвам,
безцелна май е битка със природата.
Човекът е безкрил и по рождение
отредени са му земните окови.

 

Къде с летенето съм се разминал,
не беше ли в предишния живот?
Какво съм сторил, че да имам
съдбата тежка на Дедалов род?

 

И криле да притежавах за какво са,
нима не тръгна и Икар към слънцето?
С фатален полет чак до хоризонта,
той в алчност дара си прахоса.

 

Така и аз съм като птиците на вид -
накичил съм се със пера и махам.
Но моят опит да летя е плах,
завършва със комично мятане.

 

На дъното във бездната накрая
себе си всред тъмното не взирам.
Тъгата сякаш е измамна рана,
лешояд кръжи над мен от изгрев.

 

Ето, давам му последното парче.
Хайде, птицо, време е за тръгване!
Отдавна във сърцето не боли -
студено е. Неполетял сбогувам се
.

© Вале Спатия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??