Щом затворя очи, чувам ноктите
зад вратата в главата ми драскащи.
Чувам смях от отминали истини,
те, коя от коя са по-стряскащи.
Чувам зъби прегризващи фазера,
който винаги уж ме е пазел.
Чувам думи, коит’ дори мразейки,
съм се спрял и веднъж не съм казал.
Чувам грохот от всички сражения.
Макар с чест всяко аз съм загубил.
Чувам фрази, които обичал съм,
ала всяка една съм разлюбил.
Разтопено олово е мозъкът.
Зад клепачите бягам панически.
Всеки път оправдавам се с доводи,
ала страдам съвсем най-физически.
"И какво от това, че добър си бил?!?!"
Ще намери се някой да пита ме.
"Щом заспиваш идва при това и пил.
Щом съм падал след всяко залитане."
Ще отвърна „Да, вярно е, чупя се!
Ала всеки път съм се изправял.
И накуцващ, пребит и изглеждащ зле
през лавината път съм проправял."
Не очаквам аз бурни овации,
че тъй много неща съм преборил.
Но дали има смисъл да съм добър
доста дълго със теб бих поспорил...
© Георги Димов Всички права запазени