Дете на 90-те

Незнайно що за сила

гъделична ми ума,

вътре в мен се бе укрила,

прободе ме като игла.

Станах аз и се насочих

към таванската забравена тъма,

бели прежди с паяци прескочих,

усетих влага, застояла миризма.

Щрак. Фенерче слабо светна.

Неподвижни сенки в безпорядък.

Трепетна вълна и дъхът ми секна,

зелен сандък запали в мене пламък.

Преди да усетя вече бях приведен,

може да съм издал и сподавен стон,

зарових се от любопитство зареден,

попаднах на стария си лексикон.

Колко емоции в мене предизвика,

щом разгърнах прашните листа.

Засмях се, прочитайки „НИКИТА“,

на въпрос за любим герой - жена.

Продължих в сандъка да ровя,

напипвайки грамофонните плочи,

но от що сърцето ми подскочи,

без съмнение, бе жълтото Тамагочи.

Опитах с неуспех да го включа,

надявах се кученцето да изджавка,

загубил бях рестарт-ключа,

носталгията ме поръси с люта подправка.

Поднових търсенето си докато

не попаднах на фото албум,

не щеш ли картинки от дъвки Турбо,

сякаш още миришеха на локум.

Бъркайки във вълшебното ковчеже,

изкарах още куп неща –

лазерче, прашка и скобарка,

че даже и Батман без ръка.

Върнах се във времето, когато

безгрижно стъпях бос по асфалта,

нямаше значение зима или лято,

важна бе единствено играта.

Нямаше компютри, нямаше и телефони,

имаше покемони, подобни на жетони.

Ухото зачервено от поредната каша,

Вечер се чува ехо:

„Ти ще си стражаря, аз съм апаша!“

Нетърпеливо бягах при тайфата,

цяла банда от калпазани горда,

залепяхме тиксо на колите по стъклата,

а в джоба си имах портмоне с корда.

Идва баба с намазана филийка,

„ела да видиш баба какво ще ти даде“,

прицелвам се в нея, духвам фунийка,

„сега ще те нашамаря, малко келеме“.

Спомен след спомен, звуци като песен,

неусетно се мина много време,

ден след ден, животът бе интересен,

това никой не може да ми вземе!

Порових се още малко в сандъка,

открих  дискети за Нинтендо,

навремето имах нужда от препоръка,

за да мина всички нива на Немо.

Уокитокито без антена ми остана,

а уокменчето тихо е заспало,

там бе и звънчето от Балкана,

ха, имал съм и кречетало.

Бръкнах издъно с ръката

с надеждата, че още има,

но изкарах всичко в тишината,

изчерпах и своята рима.

…

Оставих сандъка малко натъжен,

седнах и драснах тези редове,

погледнах се в огледало, в стъкления плен,

виждах мъж, а в очите му дете...