Детето вече го няма
Когато трябваше да избирам,
аз тръгнах без да се обръщам назад.
Какво искаше да разбирам?
Това, че ме остави с лек замах?
Нападна ме безчувствено, жестоко.
Точно ти, от която не очаквах това.
Замълчах сломена и си тръгнах кротко,
пиейки отровата на собствената си съдба.
Оставих те да пируваш.
Ти дори не усети, че ме няма.
Разбрах - ти изобщо не се интересуваш,
че аз те наричах "своя майка".
Нарани ме безсмъртно.
Безсмъртно, защото ще ме боли дори и след смъртта!
Остави ме безмълвно,
вече не виждах света.
Надявах се, че ще те променя.
Че ще оставя следа в твоето сърце.
Сърцето ти го няма, а мойто изгоря,
защото никога вече не мога да бъда дете!
Защитавах те, до последно.
А, когато имах аз нужда срещу ми застана.
Все си мисля - обидих ли те с нещо
или просто любовта ти към мен някъде остана?
Гледаше детето си как те умолява.
Гледаше ме, а си тръгна просто така.
Махнах от плешките ти товара.
Остави ме така - нечовешко сама.
Избра него! Него, от когото те защитавах.
Ти не беше по-различна.
Думите и тормоза му понасях,
но не и, че ти самата беше бича.
Остави ме без бъдеще!
О, майчице, нима не проля и една сълза?!
Нима сърцето твое ме не искаше,
или се отказа, заради негова заплаха?
И ето, тук потъвам аз и плача.
А ти се усмихваш, уж добра и скромна.
За мене беше моя майка, но ми беше и палача.
А нали ме учеше как да бъда отговорна!?
До теб минавам. Малко време мина,
но знам, че няма и да ме познаеш.
Болката ми се загнезди и отвътре ме убива.
Какво ми стори?! Не вярвам, че някога би могла да си представиш!
(За жената, която ме е родила. Не майка, защото не заслужава тези думи!)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милена Йорданова Всички права запазени
