lips_of_angels (Ем)
164 5068
17.11.2009 г., 20:33 ч.

Детство 

  Поезия » Друга
788 0 18

Отдавна затворих вратите за слънцето.

По моите улици стъпва дъждът.

И даже не дишам, а говоря със истини

за това колко често ми спира дъхът.

 

За това, че във къщи е толкова пусто

и е толкова глухо, сякаш е сън,

а всъщност е липса на топло присъствие

и всички дни крият най-тъжния звън.

 

А това, дето чуваш, е моето дишане.

Две морета преглътнах преди да заспя.

И прилича на тежък хрип - като тръгване.

А всъщност се мъчех да бъда, да съм.

 

Аз пораснах, преди да надскоча небето

и преди да проходя по острия път.

Затова вкъщи само се молех на времето

да убие дъжда... и да свърши денят.

 

Затова бягах бързо от моето детство,

вдигах кули от пясък и яздех коне -

да изчезна, когато тъгата по вените

почне нежно да дави мойто детско сърце...

 

© Ем Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??