Детство
Отдавна затворих вратите за слънцето.
По моите улици стъпва дъждът.
И даже не дишам, а говоря със истини
за това колко често ми спира дъхът.
За това, че във къщи е толкова пусто
и е толкова глухо, сякаш е сън,
а всъщност е липса на топло присъствие
и всички дни крият най-тъжния звън.
А това, дето чуваш, е моето дишане.
Две морета преглътнах преди да заспя.
И прилича на тежък хрип - като тръгване.
А всъщност се мъчех да бъда, да съм.
Аз пораснах, преди да надскоча небето
и преди да проходя по острия път.
Затова вкъщи само се молех на времето
да убие дъжда... и да свърши денят.
Затова бягах бързо от моето детство,
вдигах кули от пясък и яздех коне -
да изчезна, когато тъгата по вените
почне нежно да дави мойто детско сърце...
© Ем All rights reserved.
