Отдавна затворих вратите за слънцето.
По моите улици стъпва дъждът.
И даже не дишам, а говоря със истини
за това колко често ми спира дъхът.
За това, че във къщи е толкова пусто
и е толкова глухо, сякаш е сън,
а всъщност е липса на топло присъствие
и всички дни крият най-тъжния звън.
А това, дето чуваш, е моето дишане.
Две морета преглътнах преди да заспя.
И прилича на тежък хрип - като тръгване.
А всъщност се мъчех да бъда, да съм. ...