Дневникът на един млад беладжия - 10

Сутринта си спомних аз какво сънувах.

В лодка с чичо Ваньо във съня си плувах.

А когато днеска той дойде при баба,

някаква надежда в мен потрепна слаба.

Може би наистина той ще ме покани

да отида с него риба да си хванем.

- Язовир ли, казваш, има тук наблизо?

С лодка ли ще бъдеш?  Вътре ли ще влизаш?

Страх ме е, че Митко малък е, не плува.

Рисково за него малко ми се струва!

- Чудя ти се, Мери! Толкова плашлива

вече си станала! Но така не бива!

Баба се засрами, малко се постресна.

- Може ли да дойда с вас? - Това е лесно! -

той и се усмихва и успокоява.

- Утре сутрин рано ще ви взема! - Става! -

Мери одобрява. Радостно подскачам.

Утре сме за риба трима с баба, значи!

Щом зората пукна, станах от леглото.

Бях приготвил още снощи облеклото.

И едно каскетче баба ми намери.

(Селската ми баба, не "госпожа" Мери.)

Тръгнахме с колата. В кошница голяма

баба хляба сложи с още два салама,

сирене, домати, палачинки, круши.

С чичо си говореха. Аз отзад ги слушах

и разбрах, че двамата май добре се знаят,

щом като от малки с него си играят.

- В клас стоях зад тебе и ти дърпах плитките.

- Сбориш ли се с някой, беше пръв във битките! -

баба го поглежда и му се усмихва.

После тези спомени лекичко затихват.

Стигнахме. Голям е, виждам, язовира.

На една полянка чичо Ваньо спира.

Въдицата вади, мрежа, одеало.

Под една къпина, още не узряла,

с баба Мери всичко двамата подреждат.

Аз съм слязал вече и брега оглеждам.

Лодката ни чака, вързана с въжета.

Как ще влезем трима? Да не сме джуджета?

- Колко е красвоооо! Много ми харесва! -

баба се провиква, цяла засияла.

Тази моя Мери в село е живяла,

а се прави сякаш първи път е тука.

- Миналото лято, помня, хванах щука

толкова голяма! - и за да покаже

той ръце разтваря. - По-голяма даже!

После на чаталче въдица обляга.

- Ти ще я наглеждаш. Ей, да не избяга! -

роши ми косата и към Мери тича.

- Хайде да заложим мрежата, момиче!

Как! Какво и каза? Та това е баба!

Затова ли гледа да изглежда слаба?

Докато се чудя, въдицата скача.

Хванах я, държа я! Рибата, обаче,

силна е, голяма и добре се бори.

Цопнах и заля ме, както ми се стори.

Но видял е всичко пъргавият чичко,

бързо ми помага, въдицата стиска.

Силен като него аз да бъда искам!

Баба, дотърчала, пак ме обвинява:

- Целия си мокър! Тук хавлия няма!

- Да стои на слънце! Бързо ще изсъхне -

казва чичо Ваньо, кепчето подпъхнал

под голяма риба. Може би е щука.

- Хванах те, не бягай! Аз в живарник тука

ще те пусна, мила, другите да чакаш.

Уловът, обаче, дълго се протака.

- Рибите обичат, Мите, тишината.

Шумни сме, изглежда. И е в туй бедата.

Докато навлизат с лодката навътре,

аз нали завиждам, нещо ме не свърта.

Мрежата повдигат, скачат риби в нея.

Ше ми се да викна радостен! Не смея!

Чичо Ваньо каза, че звукът ги плаши.

Тука не играя с никой на апаши.

Вече до брега са, рибата хванали.

- Мен ще ме качиш ли в лодката? Едва ли! -

тъжно пророкувам, но ръка подава

силният мъжага. Баба  права става

и при тях след малко аз се озовавам.

В дъното на лодката жива риба шава.

- Не, не се страхувай, Мите! Обиколка

с тебе ще направим за минути - колко? -

мисля десетина, тук ще сме, юначе.

Ти си сериозен. Ей, да не заплачеш?

Аз подсмърчам само и глава навеждам.

Може на сърдитко, вярно, да изглеждам.

Баба не желае днеска да ме гушне.

Знам какво си мисли - че съм непослушен.

После във колата пак отзад притихвам.

Няколко поредни пъти силно кихвам.

Мери разтревожена, че е вече зная.

Пикник бе замислила, но защо накрая

никой не помисли, че сме вече гладни.

Вежен ни посреща със очища жадни.

В кошницата бъркам и салама стискам.

- Ето го! За тебе, миличък, аз искам

да е! Ние всички риба ще ядеме.

Нека я измият и я опечеме.

Баба е готова пак да ми се скара.

Чичо Ваньо пита: - Имате ли скара?

После се захваща рибата да чисти.

Може би разбрал е детските ми мисли.

И с очи ми казва той да съм спокоен.

Аз пък си мечтая дядо тъй достоен

той на мен да стане. Знам, че заслужава!

Но дали за баба сватба се задава?