Дневникът на един млад беладжия - 17
Някой ме прегръща... Почвам да бълнувам.
Сядам си в леглото. Още ли сънувам?
Мери, притеснена, гали ми лицето.
- Мите, сън било е! Тук при теб съм, ето!
Станала е баба сякаш по-добричка.
Аз не зная, всъщност, виждат ли го всички,
но не ми се кара, глас не повишава,
по-голяма волност тя ми разрешава.
- Бабо, чичо Ваньо каза, че наблизо
имало рекичка. По брега излизал
той до чудно място с малко водопадче.
Хайде да отидем! Моля ти се, бабче!
- Нека първо твоят глезен оздравее!
- Здрав съм вече! - скачам смело върху нея.
- Като дойде чичкото, искам да му кажа.
Ти стегни набързо, моля те, багажа
и за пикник всичко да е подредено.
Моля те, не може да е забранено!
Докато говорим, чичо Ваньо идва.
Аз ли си измислям, но ми стана свиден
и не искам вече нито ден без чичо.
Вярвам аз, че даже той ме заобича!
- Закъснях ли? Мислех - чака ме момчето.
Мите, я докладвай как е днес крачето!
- О, добре съм вече, с него ходя смело!
- Тъй ли? Я да видя! - поглед той навел е
и крака опипва, леко масажира.
Но ме изпреварва Мери и нервира:
- Днес ме е замолил той от много рано
с теб на водопада да отидем, Ваньо.
- Щом ще се зарадва - нека тъй да бъде!
Отговорът чаках аз като присъда,
а сега доволен съм, чичото прегръщам.
Чудно, как щастливи прави всички в къщата?!
Двамата със Мери справят се с багажа.
Тя не иска свойта радост да покаже,
но сияе цялата и се подмладява,
а това надежди сигурни ми дава.
Баба Койна слага ни старо одеяло.
- Може да е росно или пък валяло.
Сухо и уютно с него ще ви бъде -
грижа от лицето си гледа да изпъди
и след туй към ярето в дворчето завива.
Нашата дружинка, истински щастлива,
във колата качва се и на път потегля.
Аз за мама мисля си. Нещичко ме жегва
и си обещавам с нея да се чуем
още утре рано като се събудим.
Пътят ни повежда в борова горичка.
Има и полянки. И една сърничка
пред колата мина! Метри десетина
само ни деляха.Грееха очите!
- Има ли и мечки? - Мери бързо питам.
- Страх ли те е, Мите? - чичо Ваньо прихва,
но държи волана. Разговорът стихва
и покрай реката комбито завива.
Слънцето със четка златна, тъй красиво
прави да изглежда всичко във гората.
Вдигат се на пръсти сякаш дървесата.
Но след малко спираме. Чичо Ваньо слиза.
Аз след него тръгвам. Жълтата му риза
лесно проследявам, отдалеч се вижда.
Странен шум в ушите ми почва да приижда
и след още няколко стъпки водопада
виждам! А водата му сякаш с песен пада
и блести, и пени се, може би танцува!
Ето че и рибка аз видях да плува!
Мери е излязла също от колата
и току до мен е стигнала жената.
- Бабо, телефонът ти тук ли е да снимам?
Искам от разходката спомен аз да имам!
Тя ми го подава, почва да позира.
Снимките показвам и, но не подозирам
в колко още фотоси днес ще запечатам
този чуден пикник с чичото в гората:
двамата - прегърнати, баба как се смее,
на ухото как и шепне той на нея,
Мери как със своя сандвич го гощава,
как с вода я пръска - тя пък вдига врява,
как, на клона стъпил, люлка той ни връзва...
Ще ги гледам с радост без да ми омръзва.
Хубава разходка сторихме си трима!
Яд ме е, че всяко нещо край си има
и че нямам приказно малко огледало,
да повторя утре всичко отначало.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
