Дневникът на един млад беладжия - 26
Влизаме във вкъщи. Мама ни посреща.
Парват ме по бузките две сълзи горещи.
- Хайде, мили мои, от кога ви чакам!
Паркинга пред блока гледам, с чехли тракам,
тичайки от кухнята вънка на балкона.
- Ето ни, пристигнахме, дъще, по-спокойно! -
Мери почва мама да успокоява,
но видях, че също тя се просълзява.
Чичо Ваньо вече е свалил багажа,
но къде да сложи чака да му кажат.
Мама му посочва място в коридора.
Гледам как усмихват се скъпите ми хора,
но от страх треперя чичо да не тръгне,
ако е намислил в село да се върне.
Баба досетливо кани вътре всички.
- Мите, ти след пътя мил ли си ръчички? -
пита ме и бърза нещо да сервира.
Тримата във хола после ги намирам.
Нещо си говорят, но пред мене спряха.
Искат да не чуя. И смутени бяха.
Баба притеснена малко ми изглежда
и към чичо Ваньо тайничко поглежда.
Мама е направила вече три кафета,
а за мене вади, скрити във бюфета,
мъфини домашни, вчера майсторени.
- Всички си вземете, че сте уморени!
Тя е като баба славна домакиня.
- Ето, който иска - баница от стрина! -
слага тя на масата със чинийки малки.
Вън в страни от блока имаме пързалка
и сами решавам аз да ги оставя.
Малка моя жертва, но си заслужава.
Никой не намирам там да си играе.
Даже яд ме хваща! Влизам в нас накрая,
но вървя на пръсти, никой да не чуе,
без домашни чехли аз да си обуя
и ухо долепям тихо на вратата.
Нищичко не чувам! Сякаш тишината
в клопка с неизвестни мене ме заплита.
Зная, че съм малък, кой ли мен ще пита,
но е време, мисля, вече да науча
аз какво със чичо днеска ще се случи.
Тъй съм се унесъл в натиск на стъклото,
че вратата бутам, а пък то, горкото,
лесно се пропуква и към хола пада.
Но добре, че никой с него не пострада.
Втурват се към мене всички - притеснени.
- Мери, успокой се, нямаме ранени! -
чичо утешава с думи мойта баба,
знаейки, че Мери със сърце е слабо.
- Има ли наблизо някакви стъклари?
Аз при тях вратата мога да закарам.
Мама обяснява кой е по-наблизо.
Снета е от пантите и в колата влиза
непретенциозната холова вратичка.
- С Митето ще идем, няма нужда всички
време да си губим! Чакайте ни тука!
Нека и стъклата хвърля на боклука.
Чичо с хладен разум тук се разпорежда.
Мама е съгласна, както ми изглежда.
Мери от балкона с поглед ни изпраща.
Вятърът къдриците тъжно и разклаща.
Аз пък се усмихвам, че по мъжки двама
с него ще останем - аз и чичо само!
Майсторът стъклар е много отговарен.
Щом видя ни, стана той и ни отвори.
После със стъклото бързичко се справи.
Първо го измери, сряза и постави,
а маджун накрая в ръбчетата сложи.
- Пак ще те потърсим, ако се наложи! -
казва му, повдигнал чичо ми вратата.
- Често ще се случва, тъй растат децата!
Но не се разсърдих аз от тези думи.
Знам, че разбирателство има помежду ни,
може би решил е, че при нас остава.
Нашето семейство също заслужава
мъж един за него с обич да се грижи
и към изход всеки нов проблем да движи.
Мери пак ни маха първа от балкона.
Някаква въздишка скрито тя отрони.
После чух на чичо мама да говори:
- Много съжалявам аз, че се отвори
нуждата от помощ с първата визита!
- Чупил съм прозорци, топка като ритам -
чичо ми се смее. Но и продължава:
- Аз ще съм насреща, с Мери тук оставам!
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
