До неузнаваемост се търся.
Но губя се за миг и пак
към звезда блестяща тръгвам
да сглобявам себе си, за да си бъда аз.
Но думите се свършиха.
А Луната пак е тъжна!
Нямам и сълзи да й докажа
че с нея аз скърбя, че ми е мъчно...
А тя винаги ми е помагала.
Споделяли сме хиляди неща.
А сега... какво от мен остана...?
Хуквам, бързам... ще търся себе си сега...