Добра стига ...
Бягай, бягай... ще те стигна,
мое време разпиляно,
там, на онази тъмна спирка,
където ще сме само двама.
Ще те прегърна – да ми простиш,
че в живота мой не те обгрижвах,
но знаеш – на младини кипиш
и чак после се замисляш...
Укротен, едва сега разбрах
защо пред мен препускаш
кратък е живота – твой един замах,
за да чувствам, че се случвам.
На онази спирка, насаме,
ще ти даря моята душа –
свойски да я разведеш
по синусоиди в безкрайността.
Аз ще остана прах и тлен,
да подхранвам някоя акация,
щастлив, че част от мен
не усеща земна гравитация...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Василев Всички права запазени
