Доде вървя в сребристата роса
ДОДЕ ВЪРВЯ В СРЕБРИСТАТА РОСА
... през вихърче от есенни листа,
седемдесет виелици загърбил,
все още светло гледам на света –
дори на старческите свои скърби,
и – речено на птичия език,
дано не го забравя до налете,
ме пълни с обич всеки Божий миг! –
дете да милна, да накъсам цвете,
Жена ли стигна нейде насред път,
да ѝ река: – Здравей, добра ти стига! –
и радостите – нищо, че са кът,
да събера във светлата си книга,
доде вървя в сребристата роса
и вятърът капелата ми клати,
на мама гребенче да занеса
и да разбъркам джибрите на тати,
по изгрев пак в лицето ми денят
да лисне три води от двете стомни...
И този – тъй красив и кратък, свят
със снопче светлинка да ме запомни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
