Докато драконите спят...
Остави драконите да спят -
стигат им раните нанесени от хора.
Остави ги, те не щат повече от човешката отрова.
Остави ги - нека в мир почиват те поне,
някъде там, надалече, отвъд звездите,
които виждаш на нощното небе.
Раните им не ще застинат,
от стоманеното примитивно острие,
въпреки че, някога, те даваха собственото си сърце
и не след дълго те погинаха от човешките зли ръце.
А те желаеха за така наречения мир
и сред смъртните да царува,
но, колко наивни са били, че да повярват...нали?
Човекът свикнал е само да воюва...
Зад гърба им опънати лъкове и ледени стрели;
от тях протече единствено кървав вир;
за това ги няма вече, не останаха никакви следи.
Сега, разбираш ли, защо по-студени са и от звезди?
Телата им с вековете превърнаха се в гранитни скали...
Не ги търси повече! О, моля те! Недей!
Дори и не смей... не разбулвай духовете!
Спри се вече, ти жалко, смъртно човече!
Животът им рядък дар беше, а ти безпощадно го отсече!
Остави драконите да спят -
стигат им раните нанесени от хора.
Остави ги, иди си с мир,
те не желаят нито капка от човешката отрова.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чалъкова Всички права запазени
