Когато гледам ясното небе,
вдишвам розови мечти
и духът ми с розови криле,
усремен към слънцето лети...

Когато черни облаци съзирам,
тъжни чувства в мен струят
и всички стари рани на душата
пърхащи в гнездата си стоят...

Но гледам ли във твоите очи,
потъвам някъде... не знам къде,
към долната земя... ах... може би,
потъвам с тежката луна  в ръце...

За таз земя от приказките още зная -
описана е там с вълшебни думи,
но сега, не мога аз да я позная
със широките, призрачни друми,

със свежия дъх на солено море,
с песента на примамливи птици...
Долната  земя има даже небе
и в него, Господи, греят звездици... 

Тя има и своите полюси два,
в кадифето на твойте зеници
и аз между тях ще съм в тази земя - 
разбит метеор на милиони частици...
                

Дейзи Патън