Дом

ДОМ

Поглеждам в очите на нашия дом -

щори зелени, безмълвни.

За всички е ясно - това е подслон,

но огънче липсва напълно.

Удари ни гръм и поройният дъжд

огнището наше заля.

Сълзите си спряхме, но как изведнъж

да пламне отново искра?

Как пламва искрата? В далечните дни

предците ни как са я взели?

Сърцата си в кремък превръщаме ний

и удряме с обич, по-смело!

И прахан-любов, тази спойка при нас

дълго просъсква при удар,

но идва ден, зная, усещам го аз,

ще става отново чудо.

Ще светнат очите на нашия дом

от музика весела, чудна...

Ще бликне отново и този подслон,

отново ще бъде събуден.

Защото, където и да пилей,

съдбите ни вятърът земен,

ще носим със себе си свой Водолей,

в сърцата си -порив безценен.

В огнището пак ще проблясват искри

и детски гласчета ще пеят,

и черните въглени, спомен, мечти

в елмазени капки ще греят.