Дом
Тя е къщичка вехта
в непроходна гора,
с посивели пердета,
с изподрана врата.
В нея няма камина,
пепелища мълчат,
и студените зими
под стобора бучат.
Всяка стая разказва.
Сто истории знам...
Как на прашни первази
вятър зъзнал е сам.
Неразцъфнал издъхна
карамфила нощес,
а пред прага замръкна
натъжен слънчоглед.
През прозорците слепи
свраки мършави спят.
Натежали портрети
по стените висят.
Тя е къщичка малка,
а била е палат.
Нескопосана, жалка -
или... целият свят
е била. И го помни
с всяка своя греда,
с всяка счупена стомна,
с всеки къшей земя.
Може би сиротее
без стопанин, без цвят,
а безмълвно копнее
да се върне назад.
Да се срине от болка,
да попие в пръстта,
за да може отново
да е светла, добра.
Че когато редят я
пак парче по парче.
да ухае на лято,
щом я стоплят с ръце.
И отново да блесне
там на стръмния склон,
щом превърне се в песен,
щом отново е дом.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Ангелова Всички права запазени
