5.08.2008 г., 18:12 ч.

Достатъчна 

  Поезия » Друга
1782 0 52
 

Отвлякоха съня ми... в самотата си,

дълбаеха ме с кривите си пръсти.

И ронеха частици от душата ми,

крещяха ме със думите си низки.

Изпиваха ме... като младо вино

и знаеха, кога ще ме пресъхнат.

Събличаха ме с устни прежаднели,

надявайки се после... да възкръснат.

Целуваха гърдите ми жадуващи

за ласка... от небивало обичане.

Облизваха ме, сякаш съм единствена.

Ревнуваха - последното събличане.

Разкъсаните дрехи ме въздишаха,

защото са от болка недоносени.

Очите ми, очите ми... умираха

по нежната ми кожа... недокосната.

Когато под постелите изстиваха,

телата им в крещящо недолюбие.

Сбогувах се със тях, но до поискване...

прощавайки им всяко празнодумие.

А после измълчавах тишината си...

И в нея не можах да се запазя.

Не търсех съжаление, отричах се...

Достатъчна си бях... за да се мразя.

© Кремена Стоева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??