Достатъчна
Отвлякоха съня ми... в самотата си,
дълбаеха ме с кривите си пръсти.
И ронеха частици от душата ми,
крещяха ме със думите си низки.
Изпиваха ме... като младо вино
и знаеха, кога ще ме пресъхнат.
Събличаха ме с устни прежаднели,
надявайки се после... да възкръснат.
Целуваха гърдите ми жадуващи
за ласка... от небивало обичане.
Облизваха ме, сякаш съм единствена.
Ревнуваха - последното събличане.
Разкъсаните дрехи ме въздишаха,
защото са от болка недоносени.
Очите ми, очите ми... умираха
по нежната ми кожа... недокосната.
Когато под постелите изстиваха,
телата им в крещящо недолюбие.
Сбогувах се със тях, но до поискване...
прощавайки им всяко празнодумие.
А после измълчавах тишината си...
И в нея не можах да се запазя.
Не търсех съжаление, отричах се...
Достатъчна си бях... за да се мразя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Стоева Всички права запазени
