Достатъчна
Отвлякоха съня ми... в самотата си,
дълбаеха ме с кривите си пръсти.
И ронеха частици от душата ми,
крещяха ме със думите си низки.
Изпиваха ме... като младо вино
и знаеха, кога ще ме пресъхнат.
Събличаха ме с устни прежаднели,
надявайки се после... да възкръснат.
Целуваха гърдите ми жадуващи
за ласка... от небивало обичане.
Облизваха ме, сякаш съм единствена.
Ревнуваха - последното събличане.
Разкъсаните дрехи ме въздишаха,
защото са от болка недоносени.
Очите ми, очите ми... умираха
по нежната ми кожа... недокосната.
Когато под постелите изстиваха,
телата им в крещящо недолюбие.
Сбогувах се със тях, но до поискване...
прощавайки им всяко празнодумие.
А после измълчавах тишината си...
И в нея не можах да се запазя.
Не търсех съжаление, отричах се...
Достатъчна си бях... за да се мразя.
© Кремена Стоева All rights reserved.
