Притаена болка резонира – крясък блед… 
Пристъпва Господарят – очите му са празни. 
Тя свела поглед е в земята, не смее и да трепне. 
Той я гледа… носи бич в ръката… 
Удря… пак… и пак… и пак... 
По бузата й спусна се сълза… 
В него нещо тъмно се надига. 
И удар пак… тишината раздра… 
кожа с кожа, когато се допря… 
Тя се питаше „Нима това е обич!?
Колко ще мога да понеса!?“ 
Прехапа устни, сви дланите в юмрук, 
затвори си очите и зачака… 

Празнината от очите му си бе отишла… 
Той стоеше вцепенен до безжизненото тяло… 
За първи път изпита тъга, 
гледайки отишлата си душа… 
Бе късно вече… Дупка… 
Ковчег, потъващ във земята… 
Само споменът му бе останал… 
как се смее тя на простички неща…