Драмата е толкова далече
Научих се кога да замълча,
кога да я обичам и целувам.
Ще мога ли сега да съживя
частица от съня недосънуван?
Остави ме накрая на света –
реши и да изключи светлините.
Душата се пречупи от страха
и нейде я отнесоха вълните...
Забрави ме от женска суета,
зарови ме дълбоко и замина!
Изстина всяка моя топлина.
Сега и любовта е карантина.
Навън вали. Годината лети.
Като че ли ухае ми на вечер.
В картината сме двама: аз и ти,
и драмата е толкова далече...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
