Думи
761
0
0
Плющи порой от празни думи,
пропаст е огромна помежду ни
в очите празни не блестят лъчи,...
две мъртви и студени сме души.
В нощта с тихо сбогом ме прокле,
частица от сърцето ми отне
и хвърли го на хищната тъга
да го цапа и въргаля в пепелта..
Защо е тъй устроен днес света
с тоя стар износен механизъм,
който смазва в свойте бутала
без жал духа на любовта..
С времето сърцата щом изстинат
и куха тлен са нашите тела,
дошло е време да се разделиме,
пресъхнала е живата вода .
И гарата е вече опустяла,
замина влакът с любовта,
а аз прегръщам самотата
и бавно крача към дома.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Боян Дочев Всички права запазени
