Стоим зад думите си неизказани -
нерухваща невидима стена.
Очите - мътни, сенките - размазани...
дали от дъжд, или пък от сълза...?

Какво да кажа? Стигнахме до края.
Душите ни самотни сетен път
ще се открият тъжни във безкрая,
ръцете топли ще се съберат.

Ще съхраним мига с целувка тайна,
сърцата в огън жив ще изгорят,
и само таз' една сълза издайна
ще ни остане, щом се разделят

навеки пътищата, дето ни събраха,
и ни разкъсат с точени ками...
Но тръгваме, че никого не чака
животът, а във нас боли, боли...

... Не беше "сбогом", както го очаквах,
а просто задушаваща раздяла.
Макар че трудно бе, и дълго плаках,
пак съм щастлива, че съм те живяла!