16.11.2022 г., 5:48

Дупка в Стената

418 3 2

Да можех, със последния си дъх
върху обледенените прозорци на живота си
бих ти рисувал бездните, в които
пропадал съм без твоята ръка – крило на птица,
и съм крещял – какво е връх,
какво е връх,
какво е
да оседлаваш върхове с притеглена през ноздрите душица,
премазана от срутване във пропасти…

 

Да можех,
бих ти пял с хрипливия си глас за планините, във които
от този, разбунен като пчелен кошер, свят,
от теб самата ще те отвлека –
далеч от погледи и лоши думи хорски,
луната да завържа на бялата ти гръд като муска.
И ти ще видиш в мен Винсент ван Гог –
в чиято ужасена ушна раковина Via pontica пищи,
потънеш ли във моите, потеглили в пространствата, очи,
ще забележиш – погледнато от Чомолунгма,
реките Инд и Ганг не са реки, а сънните артерии на Земята,
над тях играят танц със саби дрогирани с афгански мак и кока
кавалкади разноезични ветрове,
Мисури с Мисисипи са разчорлени светкавици,
а аз съм ехото,
когато гръм удари.

 

Да можех, със последния си дъх
бих ти издухал съскащата шума от стърнищата,
в които се поклащат посечените мои слънчогледи,
или пък пух от няколко глухарчета – да забележиш,
че съм още жив
в мига, преди глобалното затопляне
рисунката да смъкне от прозореца.

 

Ех, де да имах милиони пеперуди рент-а-кар,
щях да ги дам под наем на вечерника –
да те посипе с тънкия прашец на лятото, което си отива.
Да имах седемнайсет хвърчила,
щях да те дигна с тях в скосените над тебе небеса –
самата ти хвърчило с рокличка игрива – и щях да те даря на светлината.
Да бях обяздил тежките лавини карелийски карибу,
които – гигантски свлачища – се смъкват в моя крехък сън
и ближат с обезсолени бърни маркираните в жълто снегове –
те щяха да те носят върху земетръсните си гърбове
срещу прииждащия хималайски студ.

 

Да имах власт над усурийските тигрици,
щях да ги кротна пред нозете ти – и от немигащите им зеници
да хлътнеш право в дълбоката душа на Вечността,
в която вдигам покрив, за да те имам – даже и отвъд.
Възседнал есенния плуг на Гълфстрийма,
щях да разпарям ненаситния търбух на Атлантика –
и да ти пращам
скумриения блясък
на пропадащите
в бездната
звезди.

 

Но аз си нямам нищо.
Дори не съм съвсем наясно дали дъхът ми вече не е твой –
ако решиш, че въздухът е недостатъчен за птиците във синьото небе,
го изтръгни.
Не ме напуска само настървеността, с която
дълбая дупка във стената –
и хвърлям прах в очите на Вселената.

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Валери Станков Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Велико!
  • Космополитно!

    Но аз си нямам нищо.
    Дори не съм съвсем наясно дали дъхът ми вече не е твой –
    ако решиш, че въздухът е недостатъчен за птиците във синьото небе,
    го изтръгни.

Избор на редактора

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...