Стъпки отъпкани още ли следвам?

Този затвор не е за мойта душа!

Път на безвремие, път без надежда,

каторга, окови, дух сломен, празнота..

Животът тече, часовникът отброява,

когато се върна назад чувам Тик-так..

Този звук проклет отеква, уморява..

спомени нямам, мечтите потънали в мрак.

Дали е сън всичко това?

И ако не е кога ще заспя?

И ако няма скоро сън за мен,

докога безизразна ще е реалността?

Семейство, деца, къща, кола..

Извинявам се, не остана място за мойта душа!

Какво? В мазата? Добре, в мазата ще я оставя!

И със шепа прах за всеки случай ще я подправя!

Но нали там във мазата,

Когато сама остане душата,

все някой ден, някой вратата ще отвори

и малко със нея ще си поговори

и после навън под яркото слънце ще я изведе,

зелената трева ще и покаже и цъфналите пролетни цветове

и тогава тя прахът ще избърше,

ръцете си ще измие и ще се отвърже

и завинаги оттам ще си тръгне..

но времето назад никога не ще върне...