Душата ми - окъсан лен

  Стоя пред тебе, тъй невзрачно сива,

едва протягаща криле.
Не понечих да докосна твойта зима...
Страхът ме бе обзел - чувах непознати гласове.
Не беше нито тътен, нито вълчи вой,
което се прокрадна в тишината...

чувах само крясъци без стон.

  Не исках да съм вече в ничия покорна плен облята.
Волята ми иска да разтворя зениците с късче лед.
Змия увила се е и не виждам светлината -

пред очите ми е черно-сив сатен.
Сама съм, отново с мойта маска слята...

душата ми - окъсан лен,
нима спасила съм те от суровата ти зима,
нима щастлива съм в покорния ти плен...