Душата ми тихо заплака
Душата ми тихо заплака.
Навън се спуска нощ и самота.
В прозореца безмълвно наднича
око на луна.
Светулките-лампи гаснат
една по една
и птици влюбени отдавна спят
в топлите гнезда.
В ъгъла на стаята ми,
обронила глава,
дреме
изстрадала
и уморена
любовта.
А утрото ще е кристално чисто,
ще ме гледа пак с очите сини на дете.
Ще ме събуди слънцето с милувка плаха.
Ще стана.
От лицето си тъгата ще измия,
ще тръсна от раменете си
паяжината на самотата.
Ще тръгна –
в душата - с прошката,
на устните – усмивката.
Ще открия две очи
кехлибарени
в чаша димящо кафе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ваня Всички права запазени
