Душата на камъка
Над покривите пада мрак. Като присъда.
И гилотинно врязва се в душите.
Отново сънищата на Париж ще бъдат
със кръпки от мечти и грях съшити.
И само каменният звяр будува,
гранитни нокти вкопчил във корниза
на Нотр дам. И никой пак не чува,
че тъмнината с писъци пронизва.
Каква ли черна орис е проклела
душа на птица в камъка да тлее?
Безсилни са крилете закърнели
да трепнат, щом и слънцето изгрее.
И век след век базалтови зеници
бездушни сенки долу наблюдават.
И само кацащите по фронтона птици
сърце туптящо в камъка долавят...
Среднощ. Камбаните насичат тишината
на късове кървяща мимолетност.
Дванайсет глухи удара в душата.
Дванайсет мига, дълги като вечност.
А после огнената колесница
на Бог изтрополява по небето.
Сред гръм и мълния една ранена птица
се срива в рукналия дъжд нелепо.
И пленникът на камъка могъщо,
неистово запърхва със крилете.
И нещо се пропуква. Сякаш всъщност
самата тъкан на света се цепи.
И той полита. В миг безкрайно дълъг
си мисли, че ще може да достигне
събрата си. Но тежестта го спъва
и ниското насреща му изригва...
Настъпва утрото. И слънцето изпраща
самотен лъч към мястото, където
перце от птица вятърът подхваща
сред ситен прах и каменни парчета...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Динков Всички права запазени
