Harlequin (Ивайло Динков)
49 1063
31.08.2008 г., 13:04 ч.

Душата на камъка 

  Поезия
3108 1 46

 

 

 

Над покривите пада мрак. Като присъда.

И гилотинно врязва се в душите.

Отново сънищата на Париж ще бъдат

със кръпки от мечти и грях съшити.

И само каменният звяр будува,

гранитни нокти вкопчил във корниза

на Нотр дам. И никой пак не чува,

че тъмнината с писъци пронизва.

Каква ли черна орис е проклела

душа на птица в камъка да тлее?

Безсилни са крилете закърнели

да трепнат, щом и слънцето изгрее.

И век след век базалтови зеници

бездушни сенки долу наблюдават.

И само кацащите по фронтона птици

сърце туптящо в камъка долавят...

 

 

Среднощ. Камбаните насичат тишината

на късове кървяща мимолетност.

Дванайсет глухи удара в душата.

Дванайсет мига, дълги като вечност.

А после огнената колесница

на Бог изтрополява по небето.

Сред гръм и мълния една ранена птица

се срива в рукналия дъжд нелепо.

И пленникът на камъка могъщо,

неистово запърхва със крилете.

И нещо се пропуква. Сякаш всъщност

самата тъкан на света се цепи.

И той полита. В миг безкрайно дълъг

си мисли, че ще може да достигне

събрата си. Но тежестта го спъва

и ниското насреща му изригва...

 

 

Настъпва утрото. И слънцето изпраща

самотен лъч към мястото, където

перце от птица вятърът подхваща

сред ситен прах и каменни парчета...

 

© Ивайло Динков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??