Ако има бяло начало,

черен край не се очертава,

но защо тогава изцяло

двата цвята света покоряват?

Само гордо извила снагата

над двуцветия, наши душевни,

пъстровее се нежно дъгата,

бяло и черно не ще да погледне.

Вятърът люшка зелените клони,

реката бистрее и всичко промива,

черните нощи са със златни пагони,

белите дни от лъчите се скриват.

Синьо морето разпенва вълните,

сякаш е паднало в него небето,

бяло и черно е само в душите,

за да ритмува с два такта сърцето.

Има ли някъде пъстра причина,

черно да ражда бели проблеми?

Бяло без черно не може да мине,

то са двуцветни, световни дилеми...