Дъх на момина сълза
Сънувах снощи странен сън.
Край мен бе всичко бяло.
От някъде дочувах меден звън
и блага топлина ме бе обляла.
Ухание познато долових,
като че дъх от Райската градина.
Едничък спомен съживих,
усетих, че и тук те има.
Във тази мека белота
не можех да те зърна.
А исках повече от всичко на света
поне насън да те прегърна.
Почувствах, че ме галиш по лицето
с най-чисти ласки и милувки.
Любов изпълни ми сърцето,
по-хубаво бе от целувка.
Знаех, че това, което става,
е мимолетно като блян недостижим.
И от този сън следа не ще остава,
нищо, че сънувах човек любим.
Очаквах вече да изчезнеш,
и уханието - като дим.
Белотата взе да се размива,
събуждах се от този сън.
Очи отворих, бе все още посреднощ.
Луната през прозореца
блестеше с пълна мощ.
Тогава го видях връз моята постеля.
Едно красиво цвете, оставено отгде ли.
На име се зовеше то Момина сълза,
за Нея да напомня, като утрешна роса.
17.03.07 16:20
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Въчев Всички права запазени
