Тази вечер е дъждовна. 
Уми дъждът студеното антре. 
Където аз, още по неволя, 
съм отново с моя стар приятел - "Шардоне".

Заровени са устните ми в него,
запалена цигарата - гори,
а сякаш от стената някой гледа
моите тъжни, студентски очи.
 
Портретите са още странни-нечовечни, 
излъчват хиляди усмихнати лица. 
И хиляди животи, течащи безконечно,
посрещнали безброй утринни слънца.
 
Очите им са бисерни - красиви,
разказват те за хиляди места.
Които нявга те са посетили 
и с шепот ми помахват: "Ела, ела!".
 
Запалена свещта премигва, 
отделяща последната искра.
И усмихната жена намигва, 
ласкаво ми дума тя. 

Длани на ръцете тя разтвори,
понечих да я проследя, 
ала приказната дама пак се ококори
и превърна се отново в картина скучна.